Обречената любов на Ататюрк

Художествено-документална повест.

Съдбата среща Мити Ковачева, дъщеря на ген. Стилиян Ковачев, командир на IV българска армия и за кратко време военен министър, и младия Мустафа Кемал Ататюрк, тогава военен аташе на Турция в България.

Бурните политически събития в началото на XX в. обричат драматично прекрасното чувство, разцъфнало помежду им. На Мустафа Кемал му предстоят велики дела, но изглежда до края на живота си пази в сърцето си образа на Балканската роза и една любов към България.

Напоследък все повече се уверявам, че авторът невинаги е този, който избира темата и героите на своята творба. Понякога те сами идват при него. Една среща, един спомен, изплувал внезапно в паметта, може да роди идея за нова книга, да избистри стара тема, която дълго е носел в себе си, без да подозира дори.
Така се случи и с мен.
….
Увлече ме психологията на балканските народи, тяхната драматична и превратна съдба. И там, сред балканските царе и султани, министри и генерали, открих личността на Гази Мустафа Кемал, бащата на турската нация, същият, който е казал: „Бил съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Всяко българско нещастие ми причинява неизразима болка. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е против Турция.“
Не можех да отмина равнодушно единствения политик и държавник на Балканите, който е хранел такива искрени симпатии към нас и към нашата страна. Неговата личност – сложна и драматична, ме заинтригува, накара ме да прочета десетки книги, посветени на него и на неговото дело. И там, някъде по страниците им, срещнах името на Мити – момичето, за което Кемал е искал да се ожени, голямата „българска любов на турския военен аташе“, както пишат биографите му. …. 
Темата бе дошла сама при мен и аз тръгнах по стъпките на моите герои. Срещах се с хора, ровех се в стари спомени и лични дневници… Пишех и през всичкото време изпитвах странното чувство, че бродя из някогашна София. Че из нейните улици срещам ту Мина, ту Лора, ту Мара Белчева. С широкополи шапки и дълги поли. Влюбени, загадъчни, красиви… И там, някъде по „Раковска“, вървеше и моята Мити – „балканската роза“, както са я наричали чуждестранните дипломати, една от онези хубави българки, които са вдъхновявали бележити мъже и надарени поети. 
….
Предварително искам да кажа на моите читатели, че книгата ми не е любовен роман.
Тя е само малка повест за една голяма любов. 

Лиляна Серафимова