Моят любовен август От: Неда Антонова

Описание:

МОЯТ ЛЮБОВЕН АВГУСТ е роман за щураците от един VII „б“ – но и за вас, родители. Вашите деца вече са пораснали и се влюбват. Някои от тях не харесват живота, който им предлагаме. И търсят изход отвъд хоризонта на съществуването – чрез хапчета или други експерименти върху себе си. Какво намират децата ни Т а м – на ръба на живота и в задния двор на Вселената? За това ни разказва спасената след опит за самоубийство 14-годишна Миа.

Ей, хора, аз съм с вас, за да ви опиша онова, което видях Отвъд – в моите десетина минути клинична смърт! И ви моля: не се надявайте на нищо извън живота на Земята! Той е всичко и даже повече! Само тук човек може да бъде Бог – да създава красиви вселени и да сътворява съвършени същества, които ще го надживеят! Животът е единственият шанс на човека да бъде щастлив! Защото да си жив е божествено! Повярвайте ми!

Вашата все така руса, но никога вече толкоз лекомислена, Миа!

Характеристика:

Откъс:

Казвам се Миа. Аз съм онази млада жена, която виждате в залата на Терминал 2: бял костюм, очила с тънки сребърни рамки и небрежно прибрана на кок руса коса, кичури от която падат на тила. Стоя уж спокойно, но наум всеотдайно се моля дано лятната буря навън по-скоро да стихне и самолетът за Лондон да излети без закъснение… И да замина! Да замина… за дълго… за много дълго… и да се върна едва когато съм успяла да забравя… или да си простя…

…Малко след като бях навършила четиринайсет години и бях открила, че животът, който не съм избирала, но който бях принудена да живея, не ми предлага хората и събитията, които искам, а само онези, които той реши, че ми трябват… аз…

Да. Направих опит за самоубийство.

Опитът ми се оказа щастлив, както в този случай се нарича неуспехът. Но за едно лято пораснах. По-скоро за ония два дни, през които подготвях покушението си, или още по-точно – за онези минути, през които стигнах края на живота, седнах там, както се сяда на морския бряг, пред погледа ми – чак до хоризонта – трептеше и ме облъчваше с обич цветен, богат и съблазнителен свят, в който нямах търпение да потъна…

Но веднага ми дадоха да разбера, че за такива като мене – доброволно отхвърлилите великия дар, наречен живот! – е отреден задният двор на Вселената и ледената паст на бездънния ужас… Казаха ми също, че все още не е късно и че изборът е мой: дали да остана в ужаса, чийто полъх вече долавях, или да се върна на мястото, което бях напуснала и там да доживея отреденото ми време по начина, по който бях живяла преди?! Избрах да се върна в земното си битие – при вас – и да ви бъда полезна, като ви разкажа за „пътуването“ си до ръба на живота и обратно…

Питала съм се кога и при какви обстоятелства за пръв път съм доловила в съзнанието си мисълта, че искам да умра?! Дали на онази пейка в училищния двор под прикритието на надвисналите клони на съборено от бурята дърво… или после… когато гръмотевиците трещяха над главите ни, а ние стояхме прегърнати под дъжда и си мислех, че ако светкавицата ни прониже, ще умрем заедно, тъй както сме слети… или в деня, преди да се сбогуваме на летището, когато си обещахме никога да не умираме…

Всичко това се случи преди десет години – през август… моя любовен август… лятото между седми и осми клас.